Обрат

Ставаш болен само при мисълта
лягаш отчаян вперил погледа натам
и няма друг с теб в нощта, но
хващаш някого за ръка...

Защо?

Стените трябва да са полудели
чувам всеки техен стон
вечно заспиващи уморени в тоя двор....

Ръката вече е забравена, дори и ти си друг сега
всяка крачка която направи, стана нечия друга.

Това съм аз , дори не ме позна,
а каза че никога няма да стане така...

Гласът пеещ в главата ми
паячето падащо в нощта,
стона идващ от под краката ти
и нашата магия сега...

Те са заедно, заплетени
нежен пух и красота....

Малки стъпки, мека топлина,
ефирен писък на висока цена...

Липсваш ми, обичам те , прости
ти си хаоса в любовта
докосни ме, дори да се стъмни..

Аз

Лежа си на тъмно

Лежа си на тъмно, загледан в екрана,
лежа и си мисля за думички разни,
Защо любовта се превръща във рана,
Защо "мили мой" се превръща в "омразни".

Лежа си на тъмно, но отговор няма,
Дори да го търся, има ли нужда?
Когато "една среща" става "измяна",
когато "Тя" вече не е "възбужда"?

Лежа си на тъмно, вече не диря,
Онуй чувство светло, тоз звучен ритъм,
Когато "целувка" е "тон сякаш от лира",
Когато "обичам" е просто "обичам".

Анонимен

Лирика здрава във мене напира,
дали да не я удавя във бира?
Или да напиша нещо за Хелка,
да си го тури у блога като табелка?

Има ли смисъл, или значение,
на мисли неясни - криво отражение.
Бездарна проза - празен стомах,
Ще кажат хората - уфф сиромах...

Но не - сиромах е тоз който няма,
какво да сподЕли със другите в храма,
но не в тоз със свещички и прочие,
а тоз който почва след едно двуеточие.

Храмът свещен на човешката мисъл,
Храмът във който някой нявга бе писал:
Да тук аз живея, тук аз съм поета,
тук моя дом е, да живей интернета!

KiselotoMliako

Seasons....

Пролетта на любовта

Влюбването прилича на любовта. Чувстваме се така, сякаш винаги ще бъдем щастливи. Не можем да си представим, че няма да обичаме партньора си. Това е времето на невинността. Любовта изглежда вечна. Това е вълшебното време, когато всичко изглежда съвършено и ни се отдава без всякакви усилия. Нашият партньор, изглежда, ни подхожда идеално. Танцуваме заедно в красива хармония и благодарим на добрата съдба.

Лятото на любовта

През лятото на нашата любов ние осъзнаваме, че партньорът ни не е толкова съвършен, колкото сме смятали в началото, и че трябва да работим върху взаимоотношенията ни. Не само осъзнаваме, че партньорът ни е от друга планета, но и че той или тя е човешко същество, което допуска грешки и има недостатъци.

Появяват се първите признаци на потиснатост и разочарование плевелите трябва да се изкоренят, а растенията да се полеят с още вода под горещото слънце. Става все по-трудно да дадем и да получим любовта, от която се нуждаем. Отриваме, че не винаги сме щастливи и не винаги чувстваме любов в сърцата си. Това не е нашата представа за любовта.

В такива моменти много двойки загубват надежда. Не желаят да работят върху взаимоотношенията си, тъй като погрешно очакват, че пролетта ще продължи през цялата година. Обвиняват партньорите си и се отказват от връзката си с тях. Не съзнават, че любовта не винаги е лесна понякога са необходими много усилия под палещите лъчи на изгарящото слънце. През летния сезон на любовта трябва да се погрижим за потребностите на своя партньор и да искаме да получим любовта, от която се нуждаем. Това не става автоматично.

Есента на любовта

Грижите, положени за градината през лютото, ни дават възможност да пожънем резултатите от упорития си труд. Идва есен. Това е златно време – богато и благодарно. Изпитваме по-зряла любов, която приема и разбира несъвършенствата на партньора, както и нашите собствени. Това е време на благодарност и споделяне. След упоритата работа през лятото можем да се отпуснем и да се наслаждаваме на любовта, която сме създали.

Зимата на любовта

Времето отново се променя и идва зима. През студените безплодни зимни месеци цялата природа се затваря в себе си. Това е време за почивка, размишления и обновяване. Време, когато изживяваме собствената си не излекувана болка в сянката на собственото ни “аз”. Тогава капакът се повдига и освобождава накърнените ни чувства. Това е време на самотно израстване, когато трябва да се вгледаме повече в самите себе си, отколкото в партньорите си, за да намерил любов и удовлетворение. Това е изцелително време. Време, през което мъжете са в летаргия в “пещерите” си, а жените потъват на дъното на своите “кладенци”.

След като заобичаме и излекуваме себе си през тъмната зима на любовта, пролетта се завръща неизбежно. Отново изпитваме благословените чувства на надежда, любов и изобилие от възможности. Благодарение на вътрешното си изцеление и душевни търсения по време на пътуването през зимата, ние отново можем да отворим сърцата си и да почувстваме пролетта на любовта.

Дж. Грей

When i'm gone...

Bloodhound Gang

Screwing You On The Beach At Night

*Growl*

Nothing heats up my jacuzzi like when
this used thong I found and bedazzled with gems
brushes ever so gently against some boobs.

I guess it's hard to believe that one man
could have a ponytail this sensitive and
distract an aggressive hawk that's cornered you.

I know my haiku's are freaking intense
but even the words I made up to sound French
don't express my feelings for your toilet parts.
I would show up for our pottery class
dressed like a pirate with John Water's mustache
On a unicorn that shits your name in stars.

Fuckings cool, but Jimmy's the romantic type.
Loitering on cliffs, thinking about stuff like,
Screwing you on the beach at night.(x2)

One milkshake, two straws.

Fuckings cool, but Jimmy's the romantic type.
Loitering on cliffs, thinking about stuff like,
Screwing you on the beach at night.(x2)

Don't I (Don't I)
Sound so (Sound so)
Sexy (Sexy)
Echo (Echo.)(x2)

Release the doves!

ot rumen4o...

Откъде намирам нерви да напиша това и защо си губя времето да обобщавам екскурзията ни до Велико Търново? Ами часът е 2:20 и аз си нямам по-добро занимание(вулгарните шеги си ги спестете, мисля че всички сме ги чували). Но как да започна? "Беше хубав, слънчев ден", "Имало едно време"...
Абе тръгваме ние в сряда от Централна гара. Разбира се, приключението няма да е пълноценно ако не се лутаме нервно търсейки правилния перон, коловоз, вагон, купе и т.н. Но така или иначе, когато това стана факт, поехме 5-часовия си път до Горна Оряховица. Плана беше там да се прекачим във влака за Търново. Задачата хич не звучеше лека, но в крайна сметка, който се страхува от мечки не пие в гората...или нещо такова.
Пътя беше мъчителен. Няма к'во да се лъжем. Ако не бяха двете двулитровки и Sixth Sence-a може би щеше да бъде още по-мъчителен. За да ме разберете по-добре мога да кажа, че след известно време прибегнах към прочит на "Под игото"(Мартина си носеше екземпляр от въпросния роман, тъй като същия ден имахме литература). Другите занимания варираха от решаване на кръстословици и слушане на музика до щипане и гъделичкане(споменах ли нещо за вулгарните шегички?). Няма как да не признаем, че в цялата ситуация най-големия герой беше бедният човечец, който дали от чиста случайност или заради някаква извратена шега на съдбата беше попаднал в нашето купе. Препрочете си вестника докато буквите не започнаха да избледняват и хладнокръвно изчака спирката си. Или пък слезе преждевременно, предпочитайки да ходи пеша.
И така, пристигаме ние в Г. Оряховица, чичко милиционер ни упътва учтиво към правилния коловоз и вече само 40 мин. ни делят от Старата столица. Пейзажите се сменят, кондуктори идват и си отиват и неусетно като кърлеж на глезена, Търново се появява на хоризонта. Всички са доволни от наближаващия край на пътуването и нетърпеливи от мисълта за скорошния делириум.
Първите впечатления от странно дружелюбните хора, дойдоха от шофьор на автобус, който спря за да ни качи без дори да чакаме на спирка. Човека просто видя хора с багаж и реши да спре, различно от очакванията ни, да разбере че сме софианци и да ни сгази. Последва също толкова дружелюбно упътване до стадиона във Велико Търново - там където се намираше подслона ни за следващите 3 нощи. Когато в хотела ни посрещнаха с усмивка вече започнах да се притеснявам. Попълнихме така познатите документи за престоя(от толкова попълване на подобни бланки съм си наизустил номера на личната карта) и се отправихме с бодра крачка към стаите. Ентусиазмът ни се стопи когато аз, Колесарски, Миленков и Пешеходеца разбихме вечните ледове покрили вратата на стая 304 и се хлъзнахме вътре по леда покрил балатума(поне шанса да го запалим беше малък). Хилавата печица, предоставена от рецепцията не само че не успя да затопли стаята, но сякаш накара студа да ни се подиграва. Малко или много това нямаше значение, защото глада вземаше надмощие.
Като за първа вечер една обиколка ни беше достатъчна за да си намерим едно хубаво кръчме с "божествени ребърца" и евтина бира. След юнашкото угояване се върнахме обратно в хотела за да се напием и да отпразнуваме безпрепятственото пристигане. Като град Велико Търново е невероятно живописен. Разположен е на три хълма - Царевец, Трапезица и Света Гора, а извиващата се между тях река Янтра придава живот на вековните гори и скали. Звучи добре, но едва ли ще се хареса на хората със слаби колена. Целият град е етажиран и както може би се досещате стълбите хич не са малко. Все пак си заслужава да се види, даже и ако разглеждате само главната улица и се придвижвате само с такси;).
Останалата част от експедицията може да се ограничи до пропиляването на значителна част финанси за клубове и обичайното напиване в хотела. Не беше зле, трябва по-често да се правят такива неща:)

Прости, че пред звездите твои
и огньовете им в нощта
светлика на един прозорец
готов съм да предпочета.

Болница

Тази бяла варосана зала на градската болница,
до самите стени прилепените бели легла
и лица побледнели по тях, и лица меланхолни
с тъмножълтия цвят на студената зимна мъгла.

Тези черни ръце връз прострените бели покривки
като черни оголени клони на зимния сняг,
тези сухи ръце и ракривени болни усмивки,
и очи може вече вгледани в другия свят.

Тишината и здрачът и тези прозорци тъжовни
със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът,
и звънът, и звънът на големия стенен часовник
сякаш тежките стъпки на близката смърт.

1923 , Atanas Dalchev

Несподелена

Наричат я несподелена...
Защо да е несподелена?
Защото другия нехае?
Но вихъра на бурята във теб
не знае, че това така е!
Не знае!

Наричат я несподелена..
Защото другия нехае?
Но танца на душата
в теб радостно играе
и не знае, че това така е!
И не знае...!

Ти имаш всичко в този солов танц-
препълнена си и си жива!
Това така ли е?Така е!
Какво от туй, че другия нехае?
Какво от туй, че той не знае?

:)

СБОГОМ!

Сега е твърде късно. Сбогом.

(Защото много те обичам!)

Но няма в страст да те обкича.

(Аз избледнял съм. Твърде много.)

Сега е вече късно. Всичко.

Денят. Нощта. И аз. И ти.

И закъснялата усмивка,

разляна в скръб из вазите

на твоя взор...



Безплодна вечер!

Сърцето ми не чака тайна.

(Аз или тази бледна вечер -

но бледнината е безкрайна!)

Разбирам. Зная. Няма тайна.

Сега е твърде късно вече.

ГЕО МИЛЕВ

СМЪРТ

Вечерната навалица по тротоарите. Под студената кихавица на желязното зимно небе. Безконечен черен дъжд. И жълтите лиги на електрическите лампи: стичат се надолу по мокрите тротоари и се заплитат в краката на приходящите.

На отсрещната стена на площада стоят силуеите на строени един след друг файтони с неподвижни файтонджии на капрата. Бързите линии на пролетяващи автомобили и случайни отблясъци от мокри чадъри разсичат от време на време картината.

По всички ъгли - посред черния поток на публиката - викат вестникопродавци с тежък сноп вестници под мишница. Старци с късо продупчено на лактите палто, жени с големи скъсани обуща, които зеят от края на тротоарите право срещу кресливите витрини на магазините. Беднота от скверните улички на предградията. Пролетарии.

Техните прегракнали от глад гласове ликуват:

- Карл Либкнехт и Роза Люксембург убити при опит за бягство.

Вечерната навалица - черна под жълтите лиги на електрическите лампи - се разлива в свирепа усмивка по мокрите тротоари на Постдамерплац.

ГЕО МИЛЕВ

Ако ме...

Нямаше да си такъв ако ме обичаше...щеше да си тук до мен...
НЕ плачи ако ме обичаш....обади ми се, намери ме когато изтрезнееш....
Егоистично мразиш, тази която те обича...но вече е късно..

Липсвам ли ....

Моля те....моля те прости ми, но няма да се прибера тази нощ.....
може би някой ден ще се събудиш и ще кажеш на Нищото , че някой ти липсва...
Няма да плачеш за изчезването ми...знам....защото отдавна не същестувам за теб...забрави ме...
толкова ли съм маловажна и невидима за теб?
Липсвам ли на някой...?

Дори да се жертвам ти няма да се опиташ заради мен...нищо че умирам да знам , че ме обичаш...но съм вече сама...

Моля те...моля те прости ми...но няма да се прибера тази нощ...знам какво си причини... вдишах дълбоко и заплаках силно....нещо липсва ли ми???

Дори да се жертвам ти няма да се опиташ заради мен...нищо че умирам да знам , че ме обичаш...но съм вече сама... Липсвам ли ти????

Можеш ли да издържиш пламъците....не можеш да спасиш света...